Бурята на века

Стивън Кинг - Бурята на века

За първи и единствен път в забележителната си кариера Стивън Кинг ни представя история, създадена специално за телевизията. Но, както самият Майстор споделя: “Бурята на века” не е нито тв драма, нито минисериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма”.

И тук, както и в най-добрите романи на Краля, акцентът пада не върху свръхестественото, а върху човешкото. Разказвайки поредната си въображаема история, Стивън Кинг всъщност разкрива истината за самите нас.

И критици, и фенове са единодушни, че “Бурята на века” е една от най-добрите екранизации на Стивън Кинг. Време е да се уверите, че книгата е още по-добра. Прочетете я и се насладете на историята в пълния й блясък – във вида, в който е била първоначално замислена от Краля, обогатена от всички онези детайли, които по една или друга причина не са намерили място във филма.

“Бурята на века” нагледно демонстрира и извежда на преден план една от най-силните страни на КИНГ като разказвач – драматургичното му майсторство. Макар и да е писал истории като “Тъмната кула”, в които героите преброждат най-различни светове, талантът му блести най-силно в пресъздаването на човешките взаимоотношения в сравнително затворени общности, където Кралят подлага на безжалостна дисекция междуличностните отношения и добавя уникално социалнопсихологическо измерение към жанра на свръхестествения ужас. Някои от най-обичаните му творби се развиват в ограниченото пространство на едно градче (“Сейлъмс Лот”, “То”, “Под купола”, “Неизживени спомени”, “Годината на върколака”...), едно училище (“Гняв”), един хотел (“Сиянието”), един супермаркет (“Мъглата”), един затвор (“Зеленият път”), една зловеща надпревара (“Дългата разходка”, “Бягащият мъж”), дори една къща (с двама герои – “Мизъри”… и с един-единствен герой (!) – “Играта на Джералд”). Блестящо показно по възхваляваното от театралите драматургично триединство (единство на времето, мястото и действието), “Бурята на века” поразява не само с невероятния авторов усет за диалог и драматизъм, но и с ръкавицата, която хвърля към едно от емблематичните произведения на Краля – “Зеленият път”. Двете образуват своеобразен диптих, а главните им герои Джон Кофи и Андре Линож са огледални образи, единият от които символизира безкрайната доброта, докато другият... Впрочем ето какво казва самият СТИВЪН КИНГ по въпроса: “Зеленият път започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. Бурята на века също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика – видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от Зеленият път, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек”.

Добре дошъл на остров Литъл Тол, верни читателю. Бил си тук и преди. Помниш Долорес Клейборн… и какво се случи по време на онова слънчево затъмнение, нали? Сега обаче не е лято, а зима… а зимите на острова не са като на континента. Тук яростта на стихиите е невъобразима, а ветровете са ураганни. Задава се страшна буря – синоптиците я наричат “Бурята на века”, – която напълно ще изолира Литъл Тол от материка, оставяйки го без чужда помощ в съдбовния момент. Снегът е красив; снегът е смъртоносен; снегът е като призрачен воал, под който дебнат ужасяващи тайни… Снегът обаче ще се окаже най-малкият проблем на островните жители, защото в разгара на бурята при тях ще се яви зловещ странник. Пришествието му е белязано от брутално убийство; той знае най-мрачните им тайни; пробужда звяра в изтерзаните им души… и ги изправя пред чудовищен избор, който трябва да направят съвсем сами. Избор, след който никой вече няма да е същият.

“Родените в похот, станете на прах.

Да дойдат при мене родените в грях.”